Приспособяваме се тихо към живота, доволни и от бледите утехи, които вятърът довяваи пуска в празните ни джобове. Но още храним обич към светащом спираме пред гладно котенце на прага, готови да го приютим в протрития ръкав, да го спасим от улицата - шумна и жестока.(...) Играта е такава - кара ни да се усмихваме насила. И все пак виждаме луната, спряла над самотна уличка, да преобръща празна кофа в искряща чаша на смеха, и все пак чуваме през веселия шум и нашите стремежигласа на котенце, което вика сред пустинята.